Thursday, January 15, 2009

на втория ден от протестите - откъс от текст (за Студентски град, но и за друго) отпреди 10 години

...

Има и нещо друго. Член 32 ал.4 от Правилника от 1994, по който бе управляван нашия Университет от 1994 до 1998 г. гласи: “Административно-финансовият сектор обслужва цялостната дейност на Университета в рамките на правомощията на своите отдели, определени от правилника и законите. Той се ръководи от заместник-ректор, а дейността на отделите се координира и контролира от Главния секретар на Университета”. Университетът има Главен секретар и бедата не е в това, че той има филологическо, а не юридическо или икономическо образование, нито пък в това, че беше видна фигура в Университетския комитет на ДКМС (Комсомола). Главният секретар на ректора не се отчита пред никого, за разлика от ректора и заместник-ректорите, които пишат отчет всяка година и го докладват пред Общото събрание на Университета. През последните десет-петнадесет години се смениха и изредиха най-малко десет ректора и главни счетоводителя, но главният секретар остана един и същ, при това в ръцете му е съсредоточена огромна финансова власт, каквато е управлението и стопанисването на имотите на университета в студентски град. Отскоро неговата длъжност се титулува “помощник-ректор”, сиреч той е некоронованият цар на Университета, защото едва ли може да се намери по-неориентиран и по-неинформиран човек от Ректора, когато става въпрос за имотите в студентски град. За униженията, които е преживял всеки един от аспирантите и асистентите, поставени в необходимост да живеят в студентски град, докато получат настанителна заповед от съответните длъжности лица, ръководени от главния секретар, може да се напише сага. Стигало се е и до необясними ситуации, каквато имаше през 1993 г. в 55 блок. Този блок бе обявен като дарение на Университета от държавата за настаняване в него на аспирантите и асистентите, които имат нужда от това. Блокът има 6 входа, осем етажа, по десетина стаи и три гарсониери на етаж, но през 1993 г. там живееха само няколко лица, свързани с университета и стотици, несвързани с него по никакъв начин. Това бе обявено на 7 септември 1993 г. в най-слушаното предаване “12+3” по програма Хоризонт на БНР, но от това не последва нищо.

Освен това, дори и след като бъдат настанени в студентски град, десетките наши колеги получават право само за една година да обитават стаите или гарсониерите, които им се дават и всяка година административните издевателства над тях се повтарят. Не знам по чие внушение през 1993 г. покойният наш колега Ламбо Кючуков, който тогава беше заместник-министър на образованието издаде заповед, с която се разпореди в студентския град да живеят само учащи се – сиреч студенти и аспиранти. Така нашият Университет се оказа може би единственият университет в света, в чийто студентски град или селище не могат да живеят университетски преподаватели. И така заповедта на заместник-министъра развърза ръцете на университетските администратори да отказват настаняване или всяка година да тормозят с ултиматуми за напускане университетските преподаватели, живеещи там. Кой и с каква настанителна заповед живее в студентски град ще може да установява само проверка и ревизия, която непременно, както е във всички европейски страни, се извършва всяка година. А Ламбо Кючуков, както е известно, бе убит през 1995 г….

Та, тъй като имотите на Университета в студентски град не са никак малко и от тях може да се печели много, всяка година в достатъчен тираж и достатъчно изчерпателно би трябвало да се отчита в кой от тях кой е настанен и какви са условията, при които партерните помещения се ползват от всевъзможни фирми. Поне така се прави в богатата Холандия, където вече има улични компютри, свързани с Интернет и всеки минувач с магнитна карта може да работи колкото си иска, да изпрати и да получи електронна поща. В бедната България финансовият министър не трепва, когато родопските жители остават с по 20 хил. лева месечен доход, а многобройните имоти в студентски град са извън всякакъв контрол и отчет.

Проблемите на отчитането и контрола на финансовите средства на университетско ниво ни сблъскват с абсурд: ДЪРЖАВАТА НЕ СЕ НАМЕСВА ТАМ, КЪДЕТО Е ДЛЪЖНА ДА ГО НАПРАВИ, А СЕ НАЛАГА ТАМ, КЪДЕТО Е ВРЕДНО ДА ГО ПРАВИ. Политическата власт би трябвало да контролира най-малко чрез финансовото министерство парите и доходоносните имоти на Университета особено в студентски град. Същевременно намесата на политическата власт в жалката автономия на висшите ни училища би трябвало да се ограничи. Освен МОН и Акредитационната агенция, освен Специализираните научни съвети и ВАК, държавата оперира и с постановления, наречени държавни изисквания и публикувани в “Държавен вестник”. Според тези държавни изисквания псевдоавтономните специалности в псевдоавтономните наши университети съставят учебните си планове – какво и колко да се учи по една специалност, при това във всички държавни университети – в София, Велико Търново, Пловдив, Благоевград, Шумен и Бургас. С това изпълнителната власт нарушава член 19 ал. 1 от Закона за висшето образование: “Висшите училища се ползват с академична автономия. В нея намира израз интелектуалната свобода на академичната общност и творческата природа на изследователския и образователния процес като върховни ценности.”

За финансовия отчет обаче до този момент нито законодателната, нито изпълнителната власт не е направила нещо повече от това той да бъде затворен – и следователно да остане непроверим - в папките и чекмеджетата на някое чиновническо бюро.

...

Обясненията за “субективния фактор” бяха на мода при социализма. Субективният фактор обаче се проявява, когато към това го подтикват обективните обстоятелства. Та, докато съществува тоталитарната хиперцентрализация на пирамидално подредените структури и свръхконцентрацията на функциите в едно и също управленско лице, винаги ще има възможности за незачитане и престъпване на Закон и Правилник. Несъвършената човешка природа превръща много лесно тези възможности в действителност.

За съжаление, през изминалите десет години българската образователна система не можа да напредне много нито във възобновяването на традициите на самостойно развивалата се образователна традиция до 1948 г., нито в усилието да се реорганизира и реформира така, че да стане съизмерима и съпоставима с глобалните образователни стратегии. Промените, които бяха извършени досега в държавните висши училища, не засегнаха същината на висшето хуманитарно образование, което се вкаменява в архивния по принципите си учебен план и се деформира от наследените от миналото институционални установености. Сигурно причина за това е и традиционният консерватизъм на академичните институции, и интровертната нагласа, която е иманентно присъща на университетския преподавател, предпочитащ спокойствието на уединеното занимание и радостта от преподаването пред неизвестността на промяната. Още по сигурно е, че перспективата за реформиране предизвиква страх и чувство за несигурност в мизерно живеещата преподавателска колегия и хуманитарната интелигенция. Най-сигурно е обаче, че по-голямата част от хората, управляващи висшето образование или поне Университета, поведенчески и манталитетно не могат да поемат отговорността да се променят и да променят и принципите на висшето хуманитарно образование. Но ако то не се промени, през следващия век България със сигурност ще остане една от най-бедните и изолирани европейски страни. При това не само по отношение на материалното благополучие.
...

Това е малък откъс от текст със заглавие
"За принципите на хуманитарното висше образование и неговото управление", написан преди 10 години.

Той бе посветен на светлата памет на младия и много талантлив наш колега Илия Панчовски, който много рано се представи в Господа.

Текстът бе публикуван за първи път с незначителни съкращения през 1999 г. в “Литературен вестник”, бр. 9 и 10 с водещи Бойко Пенчев и Пламен Дойнов.
Също така той е отпечатан, заедно с докладите на всички останали колеги от Философски факултет, участвали в проекта на ТЕМПУС за реформа на хуманитарното висше образование, в извънреден брой на списанието “Стратегии на образователната и научната политика”, 2000 г. През 1999 текстът бе публикуван и на страницата на студентския философски екип “Проектория” – www.projectoria.search.bg
...
Ако някой е любопитен да прочете целия текст, може да го намери на образователния блог на Юлиан Попов.

No comments: