впечатления, спомени и размисли за зелените

Миналата седмица обещах да разкажа със снимки и с малко критика концерта на Зелените, с който те завършиха в Борисовата градина кампанията си за избиране на наши представители в Парламента на Европа.
Но ще стане дума не само за концерта, а и за моето зелено минало, и което вълнува мнозина от четящите тук - малко по-общи размисли за тях.

Ще редувам снимките с думи.



Първо, малко носталгични спомени за моето зелено минало.

За някои от вас може и да е досадно, но все пак блогът си е мой.
Който иска, да прескочи тази част.

И така, когато в края на 1989 година всичко тук се разтресе, ходих на няколко пъти тук-там. На митингите пред кино "Иван Вазов" и пред Парламента.

На незабравимия митинг-шествие на 3 ноември, организиран от Екогласност, бяхме заедно с Доротея Табакова и Яна Букова.
Походихме по централните улици, викахме пред Народното събрание:"Сво-бо-да" и "Де-мо-кра-ция".
***
После, когато старият режим падна и се създаде СДС, по стените на сградите се появиха листове, напечатани на машина, които разказваха за исторически събития от близкото минало.

Първото СДС беше съставено от реставрирани стари и някои нови партии.
Федерацията на независимите студентски дружества беше една от важните нови.
Всичко ставаше като във "Влюбеният Шекспир" - филмът започва, сиреч театралното представление, за което се говореше във филма, започва, а не се знае кой ще играе главната роля.

В студените съботно-неделни дни през януари 1990 година, който искаше да се информира какво точно става и къде да се включи, трябваше да отиде в Южния парк.

На едни сгъваеми масички, на листчета, напечатани на машина и размножени с индиго, се разказваше историята на социалдемократическата партия и БЗНС, ама на онова БЗНС, в което е бил Никола Петков и Г.М. Димитров, и на онова БЗНС, в което е бил Петър Дертлиев.
Но наред със старите партии, унищожени покрай приемането на Димитровската конституция, имаше и нови.

На мен тогава ми харесаха листовките на Зелената партия.
И като казах на един приятел, че ще се запиша в нея, той ми се надсмя приятелски:
Абе, ти не си добре. Тия зелени са червени.

Прав излезе, но го разбрах по-късно.

Но, все пак беше много хубаво. Като станах член на Зелената партия, която тогава беше една от многото партии и федерации в първото СДС, всяка събота и неделя дежурях на една масичка пред кино Изток, където раздавахме-продавахме значки и листовки, от средата на февруари започна да излиза и вестник Демокрация, а после и няколко други всекидневника и седмичника - на различните формации в тогавашното СДС.

От този период най-свежото и най-породеното-от-въображение беше Парадът на цветята, който тогавашната Зелена партия направи по Витошка на Цветница през 1990 година.

После е ясно какво се случваше, но към края на третата година от моето членство в Зелената партия, през февруари 1993 година, разбрах, че моето членство, Зелената партия и самото тогавашно СДС няма да го бъде.

По онова време живеех на квартира в Надежда.

Бях отишла на едно партийно събрание, на което беше дошъл и лидерът на партията А. Каракачанов. Не че само той беше виновен, но по онова време партиите и федерациите на тогавашното СДС се занимаваха с разпри и с решаване на фундаментални въпроси за битието и съзнанието като - дали старите партии БСДП на Дертлиев и БЗНС на Дренчев наистина са гръбнакът на СДС и ако да, дали този гръбначен стълб е свързан с главния мозък.

И така - разпри и деления, цепения и люспения. Четири социалдемократически партии, пет (а може и шест да бяха безенесета), една по-червенееща Зелена партия, една по-синееща фракция в нея, която по-късно стана Консервативно-екологична.

С една дума, през февруари 1993 г., в една много студена и ветровита вечер, на връщане от противно партийно събрание с цялото си същество усетих, че страната върви към катастрофа и че на следващите избори на народно събрание
политическите противници от столетната партия ще се представят двойно по-добре.
А после ще стане лошо за всички.

Не можех да направя нищо.
Престанах да ходя на партийни събрания и да си плащам членския внос.Вече бях завършила научно-популярната си книга В лабиринта на Платон и Аристотел, но беше време да се заема отново с дисертацията ми.

Това последното нека да се чете и като предупреждение за сегашните зелени:
работата иска много, страшно много време.
Когато човек се посвети на работа за общото благо, професионалната работа и личният живот не може да бъде съвсем наред.




А ето сега да кажа няколко думи и за митинга-концерт миналия петък.

Беше хубаво, беше весело.
Толкова много млади хора.
Толкова много ученици.
И на всички тези млади хора страшно много им личеше, че копнеят да принадлежат на някаква общност.
Даже и в това леко изкуствено държане на бутилките с бира и с неумелото дръпване от цигарите - ясно е, че когато човек е млад всъщност не му се пие бира и не му се пуши особено много, а го прави ей така, за да е част от цялото.
Особено на младите момичета много им личи, че нито им се пуши, нито им се пие бира, но за да са в контекста все пак...




Имаше и хубава музика, но не седях до самия край, защото бях уморена.
Много ми хареса изпълнението на едно трио, което се оказа, че е още безименно.