Google+ Followers

Sunday, October 8, 2017

страхът на резидента...



Вчера колегата Евгени Зашев ме попита във фейсбук с коя книга на Георги Тенев да започне. Ако наистина не го е чел досега, предлагам да започне със сборника


Страхът на резидента от отзоваване. Проза и драматургия.

ИК "Триумвиратус" и ИК "Зелена вълна", С., 2000 г.

Включва разкази и поетично-драматургичните му творби, писани през 90-те години:

Страхът на резидента от отзоваване

Wагон

Плуващата библиотека

Металната пчела

Походът
(пиеса, поставена от Явор Гърдев през декември 1995 г. в Драматичен театър - Ловеч)

Гилгамеш

Insula

Сънят на Одисей

(първоначално заглавие Одисей Периагон, вариации върху Филоктет на Хайнер Мюлер и стихове на Йосиф Бродски и Кирил Мерджански; поставена в ТР "Сфумато" от Явор Гърдев
през 1997; Одисей Периагон през 1999 г. се превръща и в радиодрамата Атолът с автори Асен Аврамов, Георги Тенев и Явор Гърдев )

Частите на нощта

(поставена на сцената на ДТ - Сливен през декември 1994 г. от Явор Гърдев; сценография и костюми - както на тази постановка, така и на Одисей, и на много други на триумвирата: Никола Тороманов и Даниела Ляхова - Бог да я прости)

Игра на ветровете

Хиляда стъпала

Едип Щастливият


***

Трите последни драматургични творби в стихове, както и Гилгамеш, напълно ги бях забравила и благодаря на Евгени, че вчера ме попита за съвет. Днес, като отворих книгата, си ги преговорих.



Saturday, October 7, 2017

романът за прехода






Напоследък не успявам да чета съвременна българска литература толкова, колкото бих искала, но впечатленията ми са, че тя процъфтява, особено прозата.
Имаме поне десет много талантливи наши писателки и писатели, при това от нашето поколение – плюс-минус няколко години.

Ще споделя за един от тях: писателят, сценарист и драматург Георги Тенев.
Порази ме още първата му пиеса-приказка в стихове – Частите на нощта, която бе и режисьорски дебют на Явор Гърдев на сцената на Сливенския театър преди 22 години. 
А спомняте ли си вълшебството Сънят на Одисей, което се играеше в стария дом на "Сфумато"? Пиеса в стихове, колаж от няколко творци, един от които беше Георги Тенев. Съавтори на текста: Хайнер Мюлер, Йосиф Бродски и Кирил Мерджански. Режисьор бе Явор Гърдев.
*
  Познавам почти всички сборници с разкази, романи, радиопиеси и драми на Георги Тенев, сценариите и реализациите на множество телевизионни формати - едни от малкото културно-развлекателни предавания, които заслужаваха гледане. 

Някои от книгите му бяха представяни с еднократни драматизации.


 Почти всичко, написано и поставено на сцена от него, ми харесва много. Изключението е само едно: Тъмна стая, която се играеше в камерната зала на "Сфумато" и която не можах да разбера поради несхватливост въпреки чудесната игра на Весела Бабинова и Явор Бахаров.
*
Не съм театрален критик, а и на театър не успявам да ходя толкова често, колкото бих искала. Като редови обикновен зрител, а не като меродавен авторитет споделям, че според мен най-силната пиеса, писана на български език през последния четвърт век, е Злият принц. Тя се играеше на тавана на Народния театър, неин режисьор бе самият автор, премиерата ѝ неслучайно е на 10 ноември 2013 г., но уви, през този сезон вече не е в репертоара. Тя беше пиесата за прехода ни, за псевдо-героите и жертвите му, за истините, които няма да научим от медиите никога, но до които изкуството трябва да стига.
 *
Георги Тенев писа и за далечно приказно минало (в Частите на нощта), съчини кантатите на Клото, Лахезис и Атропос (в Сънят на Одисей), описа скорошни, но все пак минали травматични соцдесетилетия (в романа Господин М и радиопиесата 7 септември), преживя пожарите в началото на прехода (Партиен дом), но и ни предупреждава за едно неумолимо пъплещо към нас зловещо антиутопично бъдеще (в сборника с разкази Свещена светлина, който се превърна и в сценарий на филм):






С последния си роман и със сборника разкази Жената на писателя (и двете - скорошни издания на "Colibri") Георги Тенев застава пред настоящето тук-и-сега, което описваме с дума, съставена от шест букви: преход. Каква хубава, делова, успокояваща дума, която ни казва, че тръгнахме преди почти три десетилетия от едно и в съвсем скоро време ще стигнем до друго място, и този край - eй го, е, ето там, ще бъде хубав, и там и тогава в края на прехода ще ни е добре.

Но дали става така, както си представяхме прехождането от едното до другото място във времето?

Романът Български рози се чете трудно и мъчително, защото фрустриращо засмуква с разказването на няколко пропаднали лични опита за прехождане. Всички негови герои се сгромолясват от благополучие в неблагополучие. Познахте, това е определението на един известен философ за трагедията. Български рози е трагичен роман за пропадането на: предприемачът и издател Константин Трейман, който бива смлян в опита си да успее честно в мащабни икономически начинания; неговата съпруга, архитектката Дора Попова, която изгубва себе си в разочарованието от всесилието на престъпността и пипалата на болестта; тяхната разглезена дъщеря, завършващата гимназистка Лия, сиреч Илияна, която намира себе си, само когато пропада в бездните на дизайнерската химия; нейният действителен баща Георги Богданов – изключително влиятелен (и лесно разпознаваем като прототип) наш политик; архитект Данаил Попов – бащата на Дора, някогашна жертва на Държавна сигурност, който се явява в мистична ипостас в края на повествованието.
Всички герои в романа пропадат и губят. Няма победители, няма успели. Даже Богданов - всесилният политик - губи ценно и старателно пазено богатство. Но това, разбира се, е само в писателската фантазия, създала романовия свят, заключен между кориците на Български рози. Лесно разпознаваемият прототип на Богданов в триизмерната материална реалност е далеч от такава загуба и поражение.
И по-второстепенните типажи са характерни, със свой профил и стил. 

С всеки изминал роман Георги Тенев пише все по-добре и все повече напредва в умението да обрисува характерите. С всеки свой роман той все повече потвърждава, че романът е най-трудният белетристичен жанр, защото цели създаването на голямо и цялостно четиво. 
Има много големи и някак нецялостни романови четива, които критиците не харесват. Например, някои от късните романи на Умберто Еко, които са прекалено ерудитски и мозайкови, ако изобщо таксономията на енциклопедичните познания в тях получи признанието на четящите, че са романи.

В романите и драмите на Георги Тенев винаги го има онова, което споменатият преди малко мислител от далечното минало иска от една писана творба: да има здраво изтъкана фабула, сиреч оплитащ читателя, засмукващ сюжет. И тук, както и в предишните романи на Георги Тенев, фабулата е здрава като корабно въже, защото в нея има криминална интрига, даже повече от една. Има секс, изневери, кръв, отново пожар (като в Партиен дом), жестоко насилие над хора (а в този роман и над животни), първично-организмични шокове за читателя с натуралистични описания и отчайващо, депресиращо точни диагнози за престъпните механизми на политическия и икономически театър у нас.

Преход или провал?

Едната дума е с шест букви, другата - също.

Романът е разделен на шест части, като от втора до пета те носят имената на най-важните провалящи се герои: Трейман, Дора, Лия, Богданов, Попов. Първата част е наречена Бялата къща – вила в Бояна, проектирана от архитектката Попова на мястото на старата дървена къща, проектирана от баща ѝ. Но и към новата голяма къща на сгромолясалата се фамилия, провалила се в прехода, плъзват пламъци и пак подпалвачът е онзи, който е подпалил и предишния пожар: един анонимен герой – единственият, който в романа говори от себе си, в първо лице.



А къде са розите, българските рози? 

Те са в градината на бялата къща, но уви, не могат да се прихванат и да разцъфтят.

Saturday, September 30, 2017

обител Йероним Блажени







Манастирът, посветен на Йероним Блажени, Лисабон, 22 юни 2014 г.


Честит празник на всички преводачи, редактори и издатели на преводи!

Friday, September 29, 2017

съставител и редактор



Цяло лято Краси старателно работи върху текстовете за един голям сборник. Днес направи последна проверка дали всичко на този етап е наред и след като се увери, че няма пропуски и грешки в подредбата им, ръкописът пое своя път към Университетското издателство "Св. Климент Охридски".

Ето какво пише на първите няколко страници:



Предизвикателството Аристотел
The Challenge: Aristotle

Сборник с разширени доклади от конференцията, посветена на 2 400-ната годишнина от рождението на Философа, проведена в СУ „Св. Климент Охридски“ от 28 до 30 ноември 2016 г.

Съставители:
Димка Гичева-Гочева, Иван Колев, Хараламби Паницидис

Редакционна колегия:
Димка Гичева-Гочева, Петър Горанов, Иван Колев, Силвия Минева, Мартин Осиковски, Хараламби Паницидис, Камелия Спасова, Елена Чорбаджиева


Предговор: Предизвикателството Аристотел в контекст: развитието на аристотелознанието у нас; конференцията; едноименният сборник. Димка Гичева-Гочева


Теологика, онтология, антропология


 John Dudley. The Meaning of Divine (theios) in Aristotle.
  Александър Андонов. Философията на Аристотел и онтологията на времевеенето.
Иван Колев. De anima и коментарната традиция като извор и парадигма на философската антропология.
Веселин Дафов. Първото мислене - онтологията на всеобщото посочване и категориите.
Кристиян Енчев. Контра-възможност и δύναμις откъм концепта  “пречупено въображение".
Боян Манчев. Възможност и промяна. Аристотеловата задача днес.


 Логика, диалектика, аналитика


Gisela Striker. Aristotle’s three theories of argument.

 Blagovest Mollov. Aristotle’s modal syllogistic.

Доротея Ангелова. Понятието за логическо следване на Аристотел и неговите съвременни интерпретации и експликации.

 Силвия Кръстева. Регистър на съждението в логическото учение на Аристотел.

 Roberta Bonanno. Ammonius on "On Interpretation": A Neoplatonic Reading of Aristotle's Thesis about Names



Историческата съдба на философията на Аристотел

Hristo Todorov. Aristotelian terminology in Aristoxenus’ Elementa Rhythmica.

Тодор П. Тодоров. Арабският Аристотел: между забравената наука и незабравеността на битието.

Мартин Осиковски. Средновековни прочити на Аристотеловия аргумент за колективното превъзходство на „множеството“.

Хараламби Паницидис. Аристотел и Маркс.

 Владимир Раденков. Съпринадлежността на δύναμις и ἐνέργεια: опит върху Хайдегеровата рецепция на Аристотел.

Димитър Божков. Аристотел и наследството на един проблем.
                     
 Етика, политика и икономика

 Лидия Денкова. Аристотел – прекрасните удоволствия.
 Петър Горанов. За доброто и добрия живот, както и за т.нар. „добро общество“ (стъпки в етиката).
 Кирил Киров. Идеята за справедливост в Политика на Аристотел.
 Силвия Минева. Аристотеловите възгледи за политичността и щастието, модерният прочит на отношението етика/политика и съвременните етико-политически реалии.
 Вероника Келбечева. Определенията за „удоволствие” в Никомахова етика според щастието, благото и нравствеността .
 Иван Кацарски. Аристотел срещу икономизма



                     Поетика, реторика, образование

Богдана Паскалева. Случайността на поетическото събитие 
Елия Маринова „Дописването“ на Аристотеловата Поетика в ренесансовите коментари от XVI–XVII в.
Нонка Богомилова. Катарзисът в Поетика на Аристотел.
Николай Гочев. Аристотел за комедията и смешното (Поетика 1-5; 1447а – 1449b; 1453а).
Стефан Стефанов. Може ли Аристотел да говори за Махабхарата?
 Виржиния Радева. Симбиозата на реторика и естетика в Поетика на Аристотел
 Пламен Антов. Комическо и карнавално, история и трагедия, или за една българска „употреба” на Аристотел.
Таня Неделчева. Обитаване и катарзис.
Dimitar Dragnev . “Arabes vero…quales poetae, ego scio”. Why Petrarch Disdained the Arabic Poets, or a Piece of the Aristotelian Reception in the Pre-Modern Europe.

Metodiy Rozhdestvenskiy. Eloquence as Ēthomachia: Aristotle’s Rhetorical Theory and the Classical Agonistic Ethic.

Невена Панова. Аристотел като читател на поезия ( без да се брои Поетика).
Драгомира Вълчева. Πάντες ἄνθρωποι τοῦ εἰδέναι ὀρέγονται φύσει: Аристотел и българското просветно движение през втората четвърт на XIX век
Камелия Спасова. За статуята на Митий в Аргос


Философия на природата

Giuseppe Feola. Òrexis and phantasìa in Aristotle’s account of animal movement
Пламен Дамянов. Относно движението като запазваща се промяна на пространството.
Евгени Латинов. Аристотеловото решение на парадоксите на Зенон
Mark Sentesy. The Hermeneutic Problem of Potency and Activity in Aristotle
Stasinos Stavrianeas. Teleological explanations and the identity between nutritive and generative capacities in living things.

Вместо заключение: Кристоф Рап. За ползата и вредата от историята на философията. Vom Nutzen und Nachteil der Philosophiegeschichte, превод Невена Панова

Приложения: 1. Две тематични библиографии за преводи и интерпретации на Аристотел на български език;
2.     Списък на авторите с имейлите им




Monday, September 25, 2017

изказването за музиката

проф. Коичиро Кокубун откри шестия форум с лекцията 
Middle voice and philosophy 


Българско-японските философски семинари станаха вече традиция, чието начало беше положено преди четири години по инициатива на проф. Ясуо  Кобаяши от Университета в Токио, доц. д-р Дарин Тенев от ФСлФ на СУ, който (освен всичко останало) е отличен познавач на японския език и култура, и проф. д-р Боян Манчев от НБУ и Университет за изкуствата в Берлин. Досега тези диалози се случваха понякога веднъж, понякога и два пъти годишно, като техни домакини бяха Софийския университет и Новия български университет. 

След това някои от лекциите на участниците се появяваха в Литературен вестник, а вече има и една издадена книга:
The Sublime and the Uncanny. Futoshi Hoshino and Kamelia Spassova (eds.). UTCP Booklet 27, Tokio, 2016. В този сборник със статии на английски език участват Боян Манчев, Футоши Хошино, Дарин Тенев и Еньо Стоянов като съавтори, Камелия Спасова и Мария Калинова като съавторки, Божана Филипова, Хисато Куриваки, Юджи Нишияма, Такафуми Шимада.   




Можете да си припомните програмата на миналогодишния есенен диалог, който беше пети в поредицата, ето тук:
А ето как представят четвъртия, миналогодишния пролетен семинар двама от гостувалите японски колеги. Първоначално това е било публикувано на блога на Центъра за философия в Токийския университет UTCP, а след това и на страницата на Софийския литературоведски семинар:

Досега бях участвала в някои от тези диалози като слушател, който понякога вдига ръка, дават му думата и се изказва.
 Този година организатори бяха департаментите по Изкуствознание и история на културата и по Философия и социология в НБУ.

https://news.nbu.bg/bg/events/bylgarsko-qponski-forum-filosofiqta-i-nejniqt-drug!20394

Бях поканена от Боян Манчев да подготвя встъпително изказване за кръглата маса, която се проведе следобеда на 20 септември. Неговото предложение беше да въведа темата за интегритета на живота според Аристотел, но говорих за друго. Прецених, че няма да мога за 10-15 минути да въведа и да развия тази тема, защото би трябвало да говоря и за тялото, и за душата, и за триадата на модалните категории... Невъзможно. Освен това, не трябваше да злоупотребявам с времето.


                             снимка на Лили Сотирова

 В този последен разговор като квартет трябваше да се изявим заедно с доц. д-р Огнян Касабов и д-р Димитър Божков от Философския факултет на СУ, и с д-р Христо Гьошев, който в момента ръководи Департамента Философия и социология в НБУ. Но всъщност се получи квинтет, защото въведение към темата направи и Боян Манчев, а Футоши Хошино бе модератор. След този финален диалог ни завладя театралният спектакъл по поетическо-философската книга на Боян Манчев Облаци, но и с фрагменти от Хераклит и поетически миниатюри от Ясуо Кобаяши.



                           снимка на Лили Сотирова

И така, в моето изказване, което продължи 20 минути, се върнах към една от темите, повдигнати предишния ден: онази, за която стана дума в доклада на д-р Божана Филипова, която говори за музиката като другото на философията според немския романтизъм. Още повече, че имаше и една знакова случайност, която разчетох като неслучайна: този път домакин на двудневния семинар беше Театралният колеж "Любен Гройс", а отсреща е Националната музикална академия "Проф. Панчо Владигеров". И точно в нея преподават едни истински учени-хуманитари и много скромни хора, които са отлични познавачи на музикалната естетика и история на музиката, както и на история на философията на музиката: проф. Иля Йончев, проф. Кристина Япова, проф. Наташа Япова и доц. д-р Йордан Банев. 
Някои от техните необикновено ценни книги и изследвания съм показала тук:
http://dimkasdiary.blogspot.bg/2013/12/blog-post_9.htmlhttp://dimkasdiary.blogspot.bg/2010/02/blog-post_16.html






                     снимка на Лили Сотирова

***



Това е конспектът на моето изказване. 

   Japanese-Bulgarian Forum
The Philosophy and its Other
Philosophical Laboratory, organized by Boyan Manchev and Futoshi Hoshino
Sofia, 19-20 September 2017,

Theater College Luben Groys and New Bulgarian University

Scattered remarks, inspired by the papers of Koichiro Kokubun and Bozhana Filipova
                                 Dimka Gicheva-Gocheva

Addition to my commentary, made on the 19th of September, concerning Middle voice and philosophy by Koichiro Kokubun

1. The subject in the Categories and the Metaphysics of Aristotle: τ ποκεμενον - the conceptual monster with three heads: syntactical, logical and ontological.
2. The only verbal category in the middle voice: κεσθαι,      Examples: νκειται, κθηται.
3. The subject is hidden, but recognizable in the predicate in some Indo-European languages. Hence, it is unmistakably clear who is the doer and who is responsible for the deed described.
The overarching conclusion of approaches like Koichiro Kokubun (in my view and with tremendous generalization) with regard to the ancient philosophy: the logos spoke through the earlier thinkers, who were merely his mouthpieces.
The book of Michael Frede. A Free Will. University of California Press, 2011, posthumously published.  




Music as the other of philosophy
Music might be one of the most convincing candidates for the other of philosophy, because it is not only human, it is not only art and/or science. There is (according to some philosophers) musica universalis, musica divina.

*The Bulgarian colleagues from the National Musical Academy and BAS and their books: Prof. Ilya Ionchev, Prof. Natasha Yapova, Prof. Christina Yapova, Assoc. Prof. Jordan Banev.
http://dimkasdiary.blogspot.bg/2013/12/blog-post_9.html

*The Pythagoreans and their strife to the sublime cosmic music of the spheres. The utmost goal of the Pythagorean way of life: to hear the divine celestial music. Rejected by Aristotle in the De caelo, Book Beta, ch.9, 290b12-291a 28.


     От казаните неща се изясни, че да се говори как от носените по небето тела се ражда хармония, понеже се поражда съзвучие на звуците, излъчвани от тях, е схващане, изразено красиво и изискано от хората, които са го изказали, но все пак  в него няма нищо истинно. На някои мислители им е изглеждало необходимо, щом има толкова големи тела, които се носят по небето, от това да се поражда звук, както става и с нещата около нас, макар че нито едно от тях не притежава нито такъв обем, нито се носи с такава бързина. Нали щом Слънцето и Луната и  още толкова много звезди са с толкова големи величини и са носени с такава скорост в движението си – невъзможно е от това да не се поражда звук с невероятна сила. След като те приеха тези предпоставки и след като установиха, че скоростите им са зависи от разстоянията[1], измерими и със съотношенията на музикалните съзвучия, те казаха, че звукът, издаван от звездите, носещи се в кръг, е енхармоничен[2]. А когато им се възрази, че изглежда необяснимо как така никой от нас не чува този звук, те отговарят, че причината за това е, че още щом се родим, този звук е вече наличен – така че той не може да бъде отчленен на фона на противоположната му тишина. Наистина, звукът и тишината се отличават едно от друго, така че както и при ковачите привичката прави така, че да не забелязват разликата, така и с хората се случва същото.
       Както бе казано и по-напред, тези схващания са изречени изящно и вдъхновено, но въпреки това не е възможно нещата да стоят по този начин. Не само, че е неуместно да се твърди, че нищо от небесната музика не се чува, за което те намират подръчно причинно обяснение, но също така, няма никакво претърпяване на каквото и да е въздействие, което да протича, без да се усети. Нали необикновено силните звуци унищожават даже неодушевените тела с големи размери, както например гръмотевиците разбиват камъни и най-устойчивите от телата. И след като носените по небето тела са толкова много, и щом величината на звука, издаван от всяко тяло е такава, величината на онези отвъд трябва да е многократно по-голяма от гърма на гръмотевиците и силата на това въздействие би трябвало да е невероятна. Обаче, съвършено смислено е това, че ние нито чуваме такъв звук, нито изглежда телата да претърпяват каквото и да било силно въздействие, точно защото няма никакъв подобен звук: така става ясно каква е причината за тези неща, и същевременно тя е и свидетелство, че изказаните от нас доводи са верни: това, което е вкарало в безизходица питагорейците и ги е накарало да твърдят, че от носените по небето тела се поражда хармония, се превръща в  свидетелство в наша полза. Телата, които се движат от само себе си, създават шум и тласък, а пък нещата които са придатък или са налични в нещо друго, което се движи, както частите на един кораб, не издават шум; пък и самият кораб не издава шум, ако се движи в река. И даже същите аргументи би могло да се изрекат така, че е неуместно мачтата и кърмата на един много голям движещ се кораб да не издават шум, или че дори самият плавателен съд, като се движи не издава шум. Всъщност когато нещо се движи в неподвижна среда, то издава звук, а пък от друга страна, когато нещо се движи в движеща се следа, те са в непрекъснатост и тъй като не причинят триене, невъзможно е да издадат и звук. Така че, трябва да се каже, че ако изобщо онези тела се движеха било сред въздуха, разлят около вселената, било сред огъня, както казват всички те, то щеше са е необходимо да издават звук, надвишаващ със силата си всичко, и който, породен оттам и стигащ тук, би унищожавал всичко. Но след като изобщо не се вижда да се случва нещо подобно, може да се заключи, че нито едно от тези тела не се движи нито с движението на някое одушевено същество, нито насилствено. Сякаш природата е предвидила това, което е имало да става в бъдещето, така че нито едно от нещата там не притежава такова движение, защото тогава и нито едно от нещата сред нас не би било в състоянието, в което е.
      Значи, казахме, че звездите са сферични и че не се движат от само себе си.  
(цитирам моя превод от Аристотел. Два трактата. С., „СОНМ“, 2006)

* Plato: the Phaedo,  60 a: a dream had many times recurred to Socrates and urged him frequently with the same words: 
ὦ Σώκρατες, ἔφη, μουσικὴν ποίει και ἐργάζου!

... καὶ ἐμοὶ οὕτω τὸ ἐνύπνιον, ὅπερ ἐπραττον, τοῦτο ἐπικελεύειν, μουσικὴν ποιεῖν, ὡς φιλοσοφίας μὲν οὔσης μεγίστης μουσικῆς, 61 a.

the Timaeus; especially at the end of the Republic 617 b-c; the Laws; the Epinomis;


Latin and Byzantine developments

* The heritage of Augustine and Boethius: 
Thesaurus Musicarum Latinarum (TML): more than 90 mediaeval treatises on the art and science of music; all of them in Latin, most of them anonymous; the newer versions of Thesaurus Linguae Graecae (TLG).
* The Byzantine encyclopaedia of George Pachymer: Quadrivium vel Σύνταγμα τν τεσσάρων μαθημάτων, ριθμητικής, μουσικής, γεωμετρίας κα στρονομίας. Constitution of the four sciences: arithmetic, music, geometry and astronomy. Stephanou and P. Tannery, Quadrivium de Georges Pachymère [Studi e Testi 94. Vatican City: Bibliotheca Apostolica Vaticana, 1940]: 1, 3, 5-95, 97-199, 201-454.
* The Arab peripatetic tradition and Kitab al-Adwar by Safiaddin al-Urmavi, translated from the Turkish translation of the Arab original by assoc. prof. dr. Jordan Banev and available only in the library of the NMA. Safiyyüddin Abdülmüm‘min Urmevi ve Kitâbü‘l-Edavârı на Dr. Uygun, Mehmet Nuri, Istanbul 1999.

The overall approach to music in recent times only as musica humana: it is created, composed or improvised, performed or recorded, criticized, analysed and studied only as something exclusively human.


Conclusion: even in this rigid and restricted conceptualizing of music only as musica humana, it might be the twin-sister of philosophy because both of them are daughters of the Logos.



[1] Разстоянията между тях или от централното светило до всяко едно от тях.
[2] Теорията за трите музикални рода - енхармоничния, диатоничния и хроматичния - е част от енциклопедичните занимания и теоретизации на питагорееца Архит от Тарент. Вж. Питагор и питагорейците, С., 1994, Съставители Александър Кашъмов и Илия Панчовски. Превод: Александър Кашъмов, Илия Панчовски, Стоян Терзийски, с.64-65. 

                                                    ***

          Към конспекта на изказването ми от миналата седмица прибавям и заключението, което написах преди пет години като общо размишление за музиката в космоса и битието в рецензията ми за хабилитационното изследване на доц. д-р Йордан Банев, което - за съжаление - както и дисертацията му, все още не е публикувано:




      За цялата античност и за цялото средновековието музиката съществува, не защото някой я измисля или съчинява, а защото нейното съществуване е космически закон. Щом има космос, значи има и музика, убедени са античните eзически мислители. Щом има Всемогъщ Създател на всичко, Който е сътворил всичко така хубаво и съразмерно чрез мяра и число, музиката е едно от най-прекрасните неща в творението Му. Така е за философите-музиколози, изповядващи юдаизма, християнството и исляма.

   Музиката е най-важното космическо измерение в четиризмерния космически континуум – така твърдят всички питагорейци и всички платонисти в античността, а Боеций превръща това в аксиома на четирите свободни изкуства, осмисляни и преподавани като науки. 
    За тази велика философска традиция музикалните тонове и съотношения, звуците и съзвучията са иманентни на отношенията в стереометричните закономерности между многостените, изграждащи четирите стихии и космоса като цяло, на съразмерностите и разположенията между божествените небесни тела. 
           За тази велика философска традиция от Тимей на Платон до Боеций дори 


времето е ипостас на музиката
        
         За аристотелистката традиция става и остава обратното: времето предшества битийно музиката в космоса, но все пак музиката винаги има битие - вече изпълнената и в момента незвучаща музика има битие като лишеност, а все още неизпълнената музика от нотния текст има битие във възможност, което може да се осъществи и одействителности в бъдещето.
      
      Представянето на интервалите и съзвучията и в античната, и в средновековната музика е ставало чрез числа и логоси. Както сме учили още по пеене в началното училище и в първия час по солфеж в детските музикални школи всеки звук е измерим в координатната система на височината и продължителността. 
        Думата за съотношение и пропорция не случайно също е логос, и поради това музиката е много повече една от четирите науки за математически съществуващите битийности, а не изкуство на ирационалния ентусиазъм и неразбираемата мистика. Вярно е, че музиката не може да се обясни и разкаже с думи, но Логосът не се състои само от думите на всички възможни езици, а и от всички възможни числовости и пространствено и времево размерени величини. 
           Отказът от обяснение на музиката чрез числата за почти всички сред античните и средновековните философи и musici би означавал не просто апофатично признаване на свръхразумността на музиката, а капитулация на човешкия разум пред абсолютната неразбираемост и непонятност на съществуващото. 
      Когато Платон се амбицира да обясни космическата музика по различни начини в монолога на Тимей или чрез разказа на Ер, или по трети и четвърти начин чрез Закони и Епиномис, той го прави, освен всичко останало, и защото е бил вбесен от изключително добре продаваната теза на Изократ, че истинското познание за каквото и да било е абсолютно непостижимо за простосмъртната човешка природа.    
        Музиката не може и никога няма да бъде зазидана в мисленето за музиката чрез думи, термини и понятия, но и най-изтънченото феноменологично мислене трябва да приеме, че античното и средновековното мислене на музиката я приема като космическа битийна даденост, даже предшестваща времето според едната от двете най-важни философски парадигми на тези епохи. Като космическа и битийна реалност тя може и трябва да бъде познавана и осмисляна от човека като същество, надарено с логоса като разум и слово, а оттам – преподавана, изпълнявана, графично фиксирана в едно или друго нотно писмо.