снимката е от 1913 г., направена е в Прага; източник ДА "Архиви"
Утре, 18 януари, сряда, в 17 часа,
в Зала 1 на Ректората на Софийския университет "Св. Климент Охридски"
ще се проведе вечерна научна сесия в памет на проф. Димитър Михалчев.
Навършват се 50 години от неговата кончина на 18 януари 1967 г.
Програмата на събитието, което се организира по инициатива на Катедра Философия във ФФ и Българското философско общество, е публикувана на сайта Касталия на доц. д-р Иван Колев:
Научни съобщения ще представят:
- чл.-кор. проф. д.ф.н Ангел Стефанов (ИИОЗ, БАН) – Възприемането на Михалчевата философия у нас в едри щрихи
- проф. д.ф.н Нина Димитрова (ИИОЗ, БАН) - Отзивите за “Philosophische Studien”
- доц. д-р Георги Белогашев (ВТУ) - Димитър Михалчев и създаването на българската основнонаучна школа
- доц. д.ф.н. Вася Велинова (СУ, Център “Проф. Иван Дуйчев”) – Библиотеката на Димитър Михалчев
***
По този повод ето откъс от един мой текст:
...
Създателите на модерната българска
философска култура, които са преподавали във Висшето училище (превърнало се през 1908 г. в СУ “Св. Климент Охридски”) през първите десетилетия на Третото българско царство,
са били принудени да вземат едно неизбежно решение, а именно: че най-прекият и
най-лесният път за модернизацията и европеизацията на нашата “духовна среда”
минава през усвояването на философски и светогледни системи, които са
сравнително нови и не изискват за възприемането си познаването на столетни или
хилядолетни философски и религиозни традиции[1]. Така проф. Иван Георгов, който бил
немски възпитаник, популяризирал у нас идеите на Рудолф Ойкен, Едуард Целер,
Вилхелм Винделбанд, Алфред Фуйе и Теодор Гомперц. Проф. Иван Саръилиев, който
следвал в Оксфорд и Париж, донесъл оттам увлеченията си по Бергсон и най-модния
за времето си американски прагматизъм. Проф. Димитър Михалчев – най-изтъкнатата и
най-оспорваната философска фигура у нас до края на 50-те години – имплантирал
тук най-мощната “философия без традиция”, системата на своя немски учител
Йоханес Ремке. През 30-те години проф. Цеко Торбов засилил у нас влиянието на
неокантианството. Естетическо-философските въжделения на мнозина български литератори са били
силно повлияни от Ницше или от други – съвременни за тях – западни мислители и
творци, експресионисти и модернисти. А в сферата на социалната проблематика още
през 20-те и 30-те години най-голямо е било влиянието на марксизма.
Може да се обобщи, че това, във
философията, естетиката и социалната мисъл да се стига най-много до средата на
ХІХ век, според множество университетски фигури на сцената на новата българска
култура, е бил най-прекият път за неотложната духовна модернизация и
приобщаване към Европа. Същевременно обаче, никой от тях не е бил заслепен от
непосредственото настояще и всички те са се включили в дискусията, водена от
сп. Философски преглед от 1928 до 1943 г. по инициатива на проф. Димитър Михалчев, за това,
какво да бъде “преимуществено” нашето средно гимназиално образование:
“класическо” или “реално”.
Наред с “непосредното” европеизиране всички те
са настоявали и на това, че в по-далечна перспектива модернизацията и
европеизацията ще се вкоренят и ще дадат плод, само ако се посеят на почвата на
вековните и хилядолетните философско-богословски традиции. За това те също работили
усърдно: проф. Иван Георгов е публикувал два тома от старателно подготвяната
авторска История на философията[2] . Проф. Иван Саръилиев е автор на едно
много интересно изследване (според мен то е най-доброто в нашата интерпретаторска
литература) за Философията
на Сократ[3]. Проф. Торбов превежда изследването на
Леонард Нелсон Сократовият метод
и написва неокантианските Основоположения
на история на философията. Антична и средновековна философия.
Проф. Димитър Михалчев е автор на множество студии и статии, в които пряко се занимава с
антични мислители и поставени от тях проблеми, като: “Време, последовност и
момент”, “Проблемата за относителността на истината в учението на
древногръцките софисти”, “Ново тълкуване на един стар софизъм”, “Същността”
на нещата и нейните “прояви”, “Генезата на логическото мислене.
Функционалната семантика и проблемата за мнимото образуване на понятията”,
“Може ли човек да се потопи два пъти в една и съща река?”[4] Още по-впечатляващи с
актуалността на интерпретациите си за мисленето като дейност и изненадващо
съзвучни с няколко модни тренда в аристотелознанието през последните
десетилетия са многократните позовавания и анализите на Аристотеловата мисъл в За душата, които откриваме на десетки
страници в най-важния труд на проф. Михалчев: Форма и отношение[5]
.
....
[1] Много подробен разказ за контекста, тенденциите и
процесите в заниманията с философия у нас през последния век и половина вж. в Българската философска култура през ХХ-ХХ
век. Биографично-библиографски справочник.
Съст. и редактори Атанас Стаматов, Добрин Тодоров и Нина Димитрова. С., 2000, изд. „ЛИК“.
[2]
Вж. Иван Георгов, История на философията , т.
І, С., Университетска библиотека, 1926, 697 с.; История на философията, т. ІV, част І, С., Университетска
библиотека, 1936, 460 с.
[3]
Вж. Иван Саръилиев. Философията на Сократ. С., 1947,
Университетска библиотека. Вж. и посмъртно издадения конспект за бъдеща книга
за Аристотел на Иван Саръилиев, разчетен, редактиран и подготвен за печат от
Андрей Ташев. С., 2013 г. Издателски център „Боян Пенев“.
[4]
Вж. Димитър Михалчев. Диалектика и софистика. УИ “Св.
Климент Охридски”, 1994.
[5]
Михалчев,
Димитър. Форма и отношение. Принос към
учението за познанието. Том Първи. С., 1914, Издание на Софийския Университет.
Вж. особено Аристотелевото учение за
процеса на възприемането ... с. 36-62; Мисленето
като дейност на съзнанието и обективността на отношенията. Платон и Аристотел...
с. 531-547. Проблемата за съждението и
синтетичният характер на съденето... с. 641-715.
No comments:
Post a Comment