Google+ Followers

Wednesday, January 17, 2018

разминаването на стандартите

                                                                  Такъв е стандартът във френскоезичния свят: Франция, Белгия, Канада

През последните години преподавам малко дисциплини и то само избираеми - за студентите от бакалавърската степен в специалностите Философия и Културология, и в две магистърски програми: едната от тях е във ФФ, а другата е във ФКНФ.

Една от избираемите дисциплини, които водя, е академично писане.
Много пъти и около това преподаване, и около подготвянето за печат на различни статии, книги, преводи и сборници, с колеги сме спорили за това колко важно е да се спазва БДС, сиреч Българският държавен стандарт при цитиране, позоваване и особено при оформяне на библиографии.

Според мен това е последното по важност, защото съдържателното е много по-важно от формалното.

В една точна библиография трябва да е ясно авторството или съставителството на произведението, заглавието и евентуално подзаглавието да са изписани изцяло; а също, sine qua non са годината и мястото на издаването, издателството (което доскоро масово не се включваше в нашите библиографии), поредицата или периодиката, ако става дума за текст, който е част от текстове в едно книжно цяло.

И още две неща, които най-често липсват в много наши издания и текстове, представяни за получаването на научни степени или звания: много често в статии, книги, дисертации се цитират или се включват в библиографиите преводни произведения, без да е посочено кой е техният преводач. А преводачът не само има неимуществени права според Закона за авторското право и сродните му права, но и - уви - най-често вместо признание получава пренебрежение за старанието си.

Втората важна съдържателна липса, която най-често се забелязва като пропуск в академичното писане и публикуване в нашите академични среди, е липсата на пагинация при цитирането на произведения, които на оригиналния език са издадени с пагинация, а вместо това се посочва само страницата от преводно издание. Но всички антични, средновековни и ренесансови текстове, всичко писано и преписвано преди изобретението на Гутенберг, е стигнало до читателите чрез ръкописи, което ще рече, че за да може да се правят справки с оригинала и с други преводи, цитирането на пагинацията е задължително.

Формалната подредба на компонентите в една препратка или библиография не е толкова важна и често се мени като всяка мода, като понякога две редакторки, работещи на две съседни бюра в едно и също издателство, имат различна концепция за по-правилната и най-правилната подредба, а когато се стигне до болдовете и подчертаванията, всичко (о)става въпрос на вкус.

От съдържателна страна, няма никакво значение дали годината на издаването ще е веднага след името на автора или накрая на позоваването, дари ще е пръв или финален компонент в библиографската единица, но е задължително да я има.

Понякога художникът на издателството, ако издателството може да си позволи естетическия лукс да има художник, решава тези неща - ще има ли болдове или не, какви шрифтове ще се използват в определени поредици и библиотеки, какви курсиви и къде ще се използват, ще има ли капитализации и т.н.

Мина повече от четвърт век от времето, когато в целия свят компютърната предпечатна подготовка замени набирането на текстовете от сръчни словослагатели-факири, които за една минута можеха да подредят в улейчета оловните буквички с бързината, с която ние едно време пишехме на пишещите машини, а днес - на клавиатурите.

През последното десетилетие ми се струва, че дизайнът на книгите става все по-минималистичен като концепция: масово в правописа на много езици се наложи правилото да се използват курсиви, а не кавички за заглавията; след една първоначална еуфория по болдовете през 90-те години на миналия век сега следва доминирането на естетическата преценка, че те трябва да се ползват в документи, технически инструкции и прочие указания, но не и в печатни издания; в академични книги да се избягват, а в художествени текстове са абсолютно недопустими.
И почти същото се отнася и за подчертаването на думи.

Или казано накратко: три неща са за избягване в една красива книга според по-новите модни тенденции в книгоиздаването - кавичките, болдовете и подчертаванията.
Като всяка мода и тази някой ден може да стане демоде.

Наскоро в една колегиална общност стана дума за това как постепенно едно правописно правило, отдавна императивно налагано в англоезичния свят, се е възприело навсякъде.

Става дума за правилото заглавията на книгите, на периодичните издания и на сборниците, включващи като части по-малки текстове, да се поставят в курсив и без кавички.

Всъщност това правило, тази доминираща световна книгоиздателска конвенция не е отскоро, а от времето след Втората световна война.

Вчера реших напосоки да извадя от шкафовете зад гърба ми книги от професионалната ми хуманитарна сфера, издадени в различни страни и по различно време. 



Както се вижда от страницата най-горе на този пост, такъв е френскоезичният стандарт, но от десетилетия такъв е и стандартът в Германия и Австрия...


... а също така е прието и в японските академични издателства...

... а също и в македонските...


... и в гръцките, и в турските.


Когато отворим двете книги на проф. Александър Ничев, с които той е спечелил уважението на познавачите на античната литература и философия по цял свят, виждаме, че двете най-големи и най-престижни академични издателства у нас - издателството на нашия университет и на БАН - са се придържали към този начин на оформление, цитиране, курсивиране и ошрифтяване на библиографии още преди половин век.
По-горе се вижда страница от първата световноизвестна книга на проф. Ничев, издадена през 1970 г. от издателството на БАН, L’énigme de la catharsis tragique dans Aristote. Sofia: Éditions de l’Académie Bulgare des Sciences, ...



... а това е страница от втората му книга  La catharsis tragique d’Aristote. Nouvelles contributions, издадена през 1982 г. от нашето университетско издателство.

Ако трябва да уточня, още след края на Втората световна война, четири десетилетия преди навлизането на компютърната предпечатна подготовка, най-престижните академични издателства по света и у нас са курсивирали заглавията на книгите, на периодиката и на сборниците. И както се вижда от произволни страници от двете книги на проф. Ничев при произволното им отваряне, това е правило, което се е наложило във всички езици, използващи различни варианти на латиница - не само английски, френски, немски, но и в скандинавските езици, чешки, полски, словашки, словенски, холандски и прочие.

Поради това, когато преподавам академично писане, споделям със студентите, че според мен, за да бъде по-красиво едно издание или текст, представян за образователно-научна степен, за да се плъзга погледът на читателя по страниците, без да се спира върху формата, а да стига до съдържанието, стандартът на ошрифтяването и курсивирането в заглавията и на латиница, и на кирилица, и на други азбуки, които се ползват, да е един и същ.

У нас не само сега, но и в миналото, още от началото на книгоиздаването по времето на Възраждането, добрите издатели и издателства са се придържали към най-разпространеното в издателската практика в света.

Но не защото е (било или е) модерно, а защото истините, до които частично достигаме благодарение на разума, ако наистина са истини, са универсални, всеобщи и валидни за целия човешки род.

1 comment:

Йордан Землян said...

От известно време съм като попарен: какво е да се присмиваш на човечеството? Трябва ли конвенцията на съпринадлежност да се обосновава? Нужни ли са във вашия очерк завършителните думи? И нима - тъкмо ако тези думи са нужни - текстът не би бил поставен под съмнение: че нещо означава? Поздрави! Йордан.